Chapter Text
Виола знаеше, че избата е едно от любимите му места да се люби с нея. В крайна сметка, това събираше две от нещата, които обичаше най-много на този свят - виното и Виола.
Така че тя вече не се изненадваше, когато Марко я сграбчеше там и започнеше да я целува - нито пък където и другаде да го направеше. Вече бе свикнала, че той може да прави любов навсякъде, стига тя да е наоколо, но едва ли разбираше, че тя е единствената причина за това. Той буквално не можеше да се сдържа, когато сладката му Виолка беше край него, така красива и податлива, когато го гледаше с тези прелестни очи и сякаш безмълвно го умоляваше да я направи своя...
Мястото нямаше значение. Можеше да я люби навсякъде - в градината, на пода в трапезарията, в леглото или на тавана, абсолютно навсякъде.
Откакто Катина се върна, а той прости на Виола, така си живееха тримата. Катина се преструваше, че не забелязва как Виола се промъква в стаята на съпруга ѝ, а те избягваха да се целуват и докосват пред нея. Тя много внимателно ги избягваше през деня, за което Виола ѝ беше благодарна, защото срамът винаги я обхващаше, ако сестра ѝ беше наоколо.
Точно затова Марко обичаше избата.
Катина никога не слизаше там. В избата нямаше никого, освен тях двамата. Там Виола му се отдаваше най-безсрамно. С такава готовност, граничеща с необуздана похот, че той често беше готов да свърши, още докато я гледаше как се опира с ръце на някоя бъчва и издърпва нагоре роклята, оголвайки красивото си сладко дупе към него.
Винаги искаше Виола. Още откакто тя беше малко момиченце, той харесваше нея повече от сестра ѝ, с нея беше първата му целувка - тогава съвсем невинна - и веднъж дори ѝ беше казал, че като пораснат, ще се ожени за нея. Детски блянове и мечти, които избледняха с времето; Виола замина, той също, влюби се в друга, беше принуден да се ожени за Катина, и когато Виола се върна...
Тя вече не беше онова малко момиченце, на което Марко с детска невинност обеща сърцето си. Сега тя беше прелестна, съблазнителна девойка, а обичта, която той с големи усилия бе възпитал в себе си към сестра ѝ, излетя и нито сърцето му, нито тялото му можеха да отрекат, че искат Виола.
"Ти вече не си дете..."
Тогава за първи път осъзна колко много я желае. Мразеше се за това, наказваше се за чувствата, които нямаше право да изпитва - а после сестрите го изиграха така, че още се ядосваше, спомнеше ли си. Катина, болна и уплашена, буквално бе принудила Виола да сподели леглото му, за да "не го загубели". Нима жена му толкова не го познаваше?! Нима вярваше, че би ѝ изневерявал с някакви проститутки (да, вярваше), нима мислеше, че би ги изоставил, те, които бяха неговото семейство, откакто майка му почина?
Виола беше причината да се предаде. Сладката и невинна Виола, която го съблазни с девствено бяла нощница и погледа на красивите си очи, преодолявайки всичките му защити. Марко никога не беше виждал нещо по-непорочно от нея онази нощ, нито нищо по-съблазнително, именно защото тя беше толкова плаха и невинна. Не бе казала нито дума. Дори не го бе докоснала, освен когато хвана ръката му.
Просто стоеше и чакаше, търпелива и неотклонима, молеше го да я вземе, молеше с този неин поглед, който сякаш пронизваше душата му.
От този миг тя стана негова, а той - той отдавна вече беше неин.
– Какво правиш?... – Виола го погледна въпросително, объркана, задъхана от възбуда, и не спря ръцете му, полека разкопчаващи роклята ѝ.
– Искам те гола – прошепна той в шията ѝ. Виола потрепери, помагайки му да я съблече.
Искаше да я види, искаше да усети, че я притежава. Тя беше толкова сладка, никога не му противоречеше. Точно обратното на сестра си.
Сега не можеше да мисли за Катина. И тя не беше грозна, но в сравнение с Виола...
Все едно да сравняваш обикновена лампа със слънцето.
Би трябвало да съблече и себе си, така би било честно, но Марко нямаше никакво търпение повече. Щом роклята на Виола падна, присъединявайки се към бельото ѝ на пода, той раздалечи краката на балдъзата си и започна полека да прониква в нея, стискайки зъби, за да се сдържа и да не я нарани. Тя беше толкова мъничка. Всеки път му се струваше като чудо, когато тя го поемеше в тялото си, благодареше на бога, че ѝ харесва, защото не би могъл да спре.
Винаги, когато се опитваше да ѝ устои, още преди да е потънал в нея, се проваляше. Не можеше и да си представи да спре, веднъж щом вече е в тясното ѝ путе и страстта го е обзела напълно.
– Виола... миличка...
– Бате Марко... – изстена тя, без да съзнава какво говори, и устните му се извиха в напрегната усмивка. Отдавна ѝ беше казал да не го нарича така, но когато се любеха, това невинно Бате Марко се изплъзваше от устните ѝ и сега звучеше толкова перверзно.
Истината беше, че му харесваше, но в какъв човек го превръщаше това? Достатъчно лошо беше, че прави любов със сестрата на жена си, и то с благословията на жена си. Трябваше да се сложат някакви граници.
Но сега Виола щеше да се засрами, ако ѝ напомнеше, а това беше нещо, което Марко не искаше да допусне. Не можеше да се насити на безсрамието ѝ сега, докато тя жадно поемаше члена му в себе си, тласкаше дупето си към слабините му, стенанията ѝ се носеха из избата и той знаеше, че споменът за тях щеше да го разсейва всеки път, когато се опитва да работи тук.
– Виолке...
Изръмжа ѝ тихо, така, както я наричаше, когато тя беше малка и невинна, а ръцете му стискаха лакомо гърдите ѝ. Безкрайно съжаляваше, че трябва да внимават и тя не бива да забременява, щеше толкова много да му хареса да ѝ направи дете, да я гледа как носи бебето му в себе си, да пие мляко от гърдите ѝ, нещо, което с Катина не можеше да си позволи...
Виола беше силна, не като нея. На пръв поглед Катина изглеждаше по-издръжливата, но в сравнение с Виола тя всъщност беше много по-слаба. Дори едно здраво дете не можа да му роди. Марко не се съмняваше, че Виола ще му роди много здрави деца, стига да можеше да я забремени...
Понякога в най-тъмните кътчета на ума му се стрелкаха лоши, черни мисли - Ако Катина умре... Ако той може официално да се ожени за Виола... Ако останат само двамата...
Обикновено ги потискаше, но сега, потънал в желанието си да има Виола напълно и изцяло, не можеше да се скрие от тези ужасни мисли. Всъщност той още обичаше Катина, поне малко... Не искаше да се налага тя да умира, знаеше, че това ще натъжи и Виола...
Но, ако това беше единственият начин...
Виола се облегна по-напред на бъчвата, ръцете ѝ вече не можеха да я държат, и Марко се подсмихна, отстъпвайки леко назад, когато тя се наведе. Така му беше по-трудно да си играе с гърдите ѝ, но сега можеше да хване в шепа разпилените ѝ коси и да дръпне главата ѝ назад - обожаваше начина, по който тя се стягаше около члена му в такива моменти, начина, по който викаше, позволяваше му да прави с нея каквото реши.
Беше му казала, че ще се убие, ако той ѝ заповяда. Такова нещо Марко никога не би поискал от нея, но имаше предостатъчно неща, които искаше и Виола, вярна на думата си, винаги му се подчиняваше. Както Катина никога не бе правела...
Отметна косата ѝ настрани и погали голия ѝ гръб чак до дупето. Плесна леко задните ѝ бузи, не можа да се удържи. Виола изстена изненадано.
– Бате Марко!...
– Заболя ли те?
Тя поклати глава, косата ѝ се разпиля отново по лицето и го закри.
– Не...
Значи можеше да го направи пак? Той я плесна отново, за да чуе звука, който плътта ѝ издаваше при досега с ръката му. Виола се сви, охкайки тихо, но той познаваше този звук. Не я болеше - харесваше ѝ.
Щеше да продължи, когато чу някакъв звук, различен от стенанията им и тракането на бъчвата, звук, който нямаше място тук. Вдигна глава от Виола и погледна към входа на избата.
Очите му срещнаха очите на Катина.
Жена му. Тук. Тя никога не идваше. Точно затова тук с Виола бяха най-невъздържани. И винаги внимаваха тя да не ги вижда, внимаваше и Катина.
А сега стоеше на вратата и ги гледаше с изумено изражение, каквото Марко никога не беше виждал на лицето ѝ.
Катина погледна сестра си, просната по лице върху бъчвата, затворила очи, стенеща и приемаща с готовност тласъците на бате си Марко, само бледо подобие на девойката, която Катина познаваше.
Марко знаеше, че трябва да спре. Знаеше го идеално. Жена му ги беше хванала. Сестрата на Виола ги беше хванала. Самата Виола още не я беше видяла, но беше пълно безумие да не спрат.
И въпреки това той не спря.
Затвори очи, преструвайки се, че не е видял Катина, че изобщо не знае за присъствието ѝ. Тялото му затрепери от възбуда, умът му си представяше какво прави тя сега, какво чувства, докато ги гледа.
Сигурно съжаляваше, задето го беше изгонила от леглото си, макар че и с нея можеха да внимават да не забременее, животът ѝ нямаше да бъде застрашен от малко секс. Обаче Марко егоистично ѝ беше безкрайно благодарен, че го направи и че принуди Виола да стане негова любовница. Предпочиташе Виолка пред всичко, всичко друго.
Сигурно беше изумена. Тя изобщо не можеше да си представи да му се подчини така. Ето, че Виола го прави. Виждаш ли, че не убива? Изкушаваше се да го каже на глас, но не искаше Виола да разбере, че Катина е тук. Засега тя явно не я беше забелязала, ако се съди по стенанията ѝ, които не преставаха. Горката му Виолка щеше толкова да се засрами, ако знаеше, че Катина ги е хванала, че ги гледа.
А тя продължаваше да гледа. Още не я беше чул да излиза. Може би ѝ липсваше да прави секс с него. И може би съжаляваше, че никога не го е задоволявала така, както Виола.
Марко вдигна ръка и шамароса задничето на Виола.
Удари я по-силно от преди, усети я как се стяга и я чу как вика, и знаеше, че ѝ е харесало. Представяше си удивлението на Катина. Разтри нежно дупето на Виола, после я удари отново от другата страна.
– Бате Марко!...
– Харесва ли ти? Харесва ти, нали?
– Харесва ми всичко, което правиш с мен – отвърна накъсано Виола. Гласът ѝ беше дрезгав, както звучеше, когато тя беше близо до оргазма си.
Той я повдигна от бъчвата и я притисна с лице към най-мекия участък от грапавата стена, а още преди Виола да е ахнала от изненада, ръката му се намести между бедрата ѝ, търкайки вълшебното място, което ѝ носеше най-силно удоволствие. Тя изстена задавено, после почти изпищя.
– Да! Бате Марко!
Той се усмихна на този сладък звук. Обожаваше да я слуша как свършва. И беше готов да я последва, но в същото време не му се искаше това да приключи, като знаеше, че Катина още ги гледа. Стрелна я бързо с поглед и я видя да се взира невярващо в тях. Засмя се тихо.
Да, на Виолка ѝ харесва всичко, което ѝ правя. Точно както и си знаех, че ще бъде, още откакто за първи път я видях пораснала...
Беше прекарал много дни и нощи, самозадоволявайки се с мисли за Виола или някоя нейна нова снимка пред себе си, а после се самобичуваше наум, чувствайки се ужасно виновен, че има такива мисли за невинната си като дете балдъза. Тогава и през ум не му минаваше, че един ден ще има самата нея на свое разположение всеки ден, всяка нощ.
Зацелува Виола по врата, ръката му не спираше да се движи между краката ѝ. Виола не се противопостави нито на това, нито на все по-силните тласъци, с които я чукаше. Марко усещаше, че няма да издържи още дълго.
Чу жена си да излиза. Изпита облекчение, по-голямо от разочарованието. Тя изобщо не трябваше да идва. Не биваше да се меси в това, което си беше само тяхно, на него и Виола. Така беше най-добре, не искаше да го гледа в момента, когато Виолка му носи най-голямото удоволствие.
– Не спирай! Господи! Не спирай! – тялото на Виола беше напрегнато, стегнато в очакване на нов оргазъм. Марко извъртя лицето ѝ към себе си - вече нямаше нужда да се тревожи, че тя ще види Катина - и притисна устни в нейните.
– Виолке...
Това сякаш я тласна право към оргазма ѝ, в същата секунда Марко усети как екстазът превзема тялото ѝ. Той се тласна рязко в нея, преследвайки собствената си наслада. Удоволствието му не закъсня, помете го силно като всеки път и дори повече. Ръцете му стискаха силно Виола, лицето му беше заровено в косите ѝ, семето му я изпълваше на мощни вълни, колкото и неразумно да беше - всичко беше толкова хубаво, че вече нищо друго нямаше значение.
След няколко секунди Виола умолително отмести ръката му от путето си и той бързо я пусна, разбрал, че ѝ идва много. Полека се отдръпна от нея, внимавайки да я хване, ако тя залитне. Балдъзата му се облегна уморено на стената, но блажената ѝ усмивка грееше в тъмната изба.
– Обичам те – каза му сладко и срамежливо - а това нейно държание той обичаше повече от всичко друго.
Марко я притисна към стената и хвана лицето ѝ с пръсти, за да я целуне.
– Аз теб - повече, Виолет.
– Не – Виола шеговито поклати глава.
– Да – възрази Марко.
– Аз те обичам повече.
– Не... – той възпря следващия ѝ протест с целувка.
Запита се дали Катина ще каже нещо за онова, което беше видяла. Ако не на него, дали ще каже нещо на Виола? Не му се искаше да я разстрои, ако реши да я укорява или нещо подобно.
Не му се вярваше.
В крайна сметка именно Катина ги беше тласнала един към друг. Ако не беше тя, те никога не биха ѝ изменили. Именно тя ги беше убедила за тази извратена връзка.
Ако не ѝ харесваше, че те се допълват така съвършено, можеше да обвинява само себе си.