Chapter Text
Тя бавно полудява, а той не може да направи нищо по въпроса.
Всеки ден Лара го гледаше различно. Като престъпник, от когото се бои. Като човек, който изобщо не я впечатлява. Като приятел, който е единствената ѝ опора в този ужас.
А от няколко дни го гледаше по най-плашещия начин, който Джери можеше да си представи.
С поглед на влюбена девойка.
Той не искаше, не искаше да ѝ причинява всичко това, и нещата, които той и Марио я караха да преживее, преосмисляха собствената му представа за жестокост. Досега винаги бяха убивали хората - чисто и бързо. А когато нараняваха някого, но не го убиваха, никога не оставаха около него достатъчно дълго, за да видят последиците.
Сега всичко това започваше да се връща в главата му. Онова малко момиче - господи, тя нямаше дори 14 години. Онази жена на търга. Дъщерята на Синискалки, която едва не хвърлиха от балкона. Салваджа, жената на Гирели.
Не беше имал време да изнасили никоя от тях, но беше удрял всяка. Беше опипвал телата им, шепнал противни неща в ушите им, плашил всяка от тях до смърт. Тогава се мислеше за силен. Измъкваше се безнаказано. Можеше да прави каквото си иска с тях. Свободата беше опиваща. По-силна дори от наркотиците. По-хубава от самия секс.
Сега за първи път се питаше какво ли е станало с всяка от тези жени, след като той приключи гнусното си забавление с тях. Дали са плачели като Лара, без да спират с часове? Дали са се свивали на кравай като нея, с празен поглед, вперен в пространството, сякаш вече нищо няма смисъл? Дали са били толкова счупени отвътре, че да копнеят за докосването на човек, който ги наранява, да търсят закрила от този, който ги заплашва - както сега се случваше с Лара?
Заради него.
По дяволите, това беше прекалено жестоко. Ненужно. Неоправдано. Лара нищо не им беше направила. Тя беше само едно невинно момиче. Невинно, умно, красиво, талантливо, великолепно младо момиче, което още не познаваше нищо от живота. По плахия начин, по който го беше гледала в началото, Джери можеше да се обзаложи, че дори е още девствена.
Навремето тази мисъл щеше да накара тялото му да тупти от възбуда.
Сега го изпълваше с отвращение от самия него.
Марио беше обещал да върне Лара на баща ѝ, но в извратения мозък на брат му това можеше да означава и че ще я "върне", като убие и двамата едновременно. В началото това изобщо не притесняваше Джери.
Ден след ден очите на Лара го преследваха, дори когато не я виждаше пред себе си, и знаеше, че ако трябва да я убие, ще се мрази до края на живота си.
Дявол да го вземе, той вече се мразеше, като виждаше какво става с нея. Не можеше да понася страха в очите ѝ, а сега беше още по-зле. Страхът беше изместен от нещо друго. Той дори не можеше да проумее какво е. Какво ставаше в тази нейна красива глава, след като от почти две седмици похитителят ѝ беше единственият човек на света, с когото Лара можеше да разговаря.
И той само влошаваше нещата, защото и за него важеше същото. Заложничката му беше единственото същество, с което той можеше да говори.
Единствената жена наоколо, с която можеше да задоволи проклетите си животински истинкти, но нямаше да го направи.
Нямаше да понесе погледа в очите ѝ после, ако го направи. Тя беше започнала да му вярва. Да мисли, че не е толкова лош. Ако той я насилеше, тя щеше да изглежда сто пъти по-зле от онзи първи ден, когато Джери едва не го направи.
Съсипана. Счупена. Празна.
Щеше да я унищожи. И без това силният ѝ дух вече едва мъждукаше, колкото по-дълго я държаха затворена. Той не можеше да чете мислите ѝ, но усещаше, че Лара губи надежда баща ѝ да ѝ помогне. Вече не вярваше, че те ще я освободят просто така.
Той също не го вярваше, и мисълта го терзаеше ден и нощ.
Не. Марио ще я пусне. Тя е просто едно момиче, по дяволите. Нищо не му е направила. Не е толкова несправедлив. Няма логична причина да я убие - Лара не е опасност за тях. Ще я пуснат и тя ще си живее живота, ще се възстанови, ще забрави всичко, което са ѝ сторили.
Това беше приказката, с която се приспиваше той нощем, докато я слушаше как плаче в килията си.
Но погледът ѝ светваше все повече, все по-нездраво с всеки път, в който Джери влизаше при нея. Тя, която в началото се ужасяваше дори да бъде в една стая с него, сега го докосваше съвсем спокойно. Усмихваше му се. Говореше му нежно, топло. Молеше го да идва по-често.
Може би беше по-добре да я изнасили.
Така поне тя щеше да се излекува от това ненормално чувство, което започваше да изпитва към него. Нямаше да се заблуждава, че ѝ е приятел. Щеше да разбере, че не може да му се доверява. Че той не е нищо повече от един противен, жалък престъпник, един изнасилвач, един убиец, който не заслужава момиче като нея да го гледа с нещо друго, освен с омраза.
Това сигурно беше правилната постъпка, най-благородното нещо, което можеше да направи за нея. Да я нарани, за да я излекува. Може би само това можеше да я спаси от полудяване.
А може би щеше да я унищожи напълно, и Джери не смееше да поеме риска.
Защото това със сигурност щеше да унищожи него.