Chapter Text
Стъпки, които прозвучават зад теб в мрака. Решителни, наближаващи. Може би просто някой, който се прибира късно вкъщи. Може би няма нищо общо с теб.
Но този звук е различен. Всяка жертва се научава да разпознава стъпките на хищника. Тези са такива. Трябва да бягаш. Наблизо няма къде да се скриеш. Те винаги нападат, когато наблизо няма скривалище, знаят, че ти ще опиташ да потърсиш убежище някъде. Всъщност и там няма да си в безопасност. Ако край теб имаше повече хора, нападението можеше да бъде избегнато. Но сега - на самотния, пуст път - нямаш никакъв шанс. Можеш само да се надяваш да избягаш.
Освен ако парализиращото устройство не те повали преди това.
Джери се събуди с познатото чувство на задух, причинено от устройството и от тежкото падане по лице. Обикновено отминаваше бързо, но винаги го паникьосваше. Всеки път си мислеше, че няма да може повече да си поеме въздух.
Най-после дробовете му започнаха да функционират отново. Опита се да избърше прахта от лицето си, но не можа да повдигне ръце. Вече беше вързан здраво за една от оградите, които опасваха резервата. Мамка му. Паниката отново започна да се надига в гърдите му. Беше се надявал, че има още време да избяга.
После осъзна, че е гол.
Дрехите му лежаха в спретната купчинка на земята наблизо, изцапани с прахоляк и треви. А до тях стоеше хищникът.
В тъмнината той не можеше да я огледа добре. Виждаше само, че е дребна, доста по-дребна от него, със слабо, фино тяло и дълга светла коса. На лунната светлина кожата ѝ изглеждаше бяла, но това може би беше само илюзия.
– А, ето те и теб – тя се обърна към него, чула го да мърда, и Джери я видя да се усмихва. Тя се приближи до него и притисна нещо към устните му. – Отвори уста.
– Не! – каза той със стиснати зъби.
Тя се засмя.
– Да не мислиш, че това ще ме спре?
Той я гледаше с ужас как вади спринцовка от някаква чанта. По дяволите, не! Мразеше спринцовките! Убожданията винаги боляха ужасно.
– Чакай, ще изпия хапчето!
– Късно – тя забоде иглата право в члена му. Джери извика през зъби и стисна очи от болка.
– Защо правиш това?! Тук е резерват! Трябва да ме оставиш!
Тя се наведе над него, косите ѝ погалиха лицето му. Джери усети, че тя ухае прекрасно, на нещо сладко и свежо. Лицето ѝ беше красиво, като на порцеланова кукла. На едната ѝ ръка имаше златна гривна с надпис - "Джада". Той предположи, че това е името ѝ.
– И си мислеше, че тук ще си в безопасност? – гласът ѝ издаваше леко учудване. – Колко наивно от твоя страна, скъпи...
Джери напразно опитваше да освободи ръцете си. Стоманеното въже се впиваше непоносимо в кожата му, правейки всяко движение невъзможно.
– Но... ти... можеш да си поръчаш... мъж...
– Да, мога... – пръстите ѝ обхванаха кура му и тялото му отговори, принудено от инжекцията; Джери потрепери, усещайки как го обливат горещи и студени вълни. Мразеше това - как всяка от тях е способна да накара собственото му тяло да го предаде, да ѝ служи, да отговаря на нуждите ѝ. Колкото и пъти да му се случваше, не можеше да се примири с усещането.
– Но така е толкова по-забавно – прошепна тя в ухото му. Одраска го със зъби, после го ухапа силно. Той изохка от болка и автоматично се опита да я отхвърли, когато Джада седна в скута му, но с въжето, стягащо глезените му, нямаше начин.
– Спри... моля те...
– Не се дърпай... ще ти хареса... – увери го тя, пръстите ѝ продължаваха да масажират кура му, предизвиквайки неохотно, нежелано удоволствие в тялото му.
Думите ѝ събудиха нещо, нещо като много далечен спомен, по-скоро само ехо на чувство, на мисъл, останала в инстинктите му; сякаш, в един друг свят, той би бил този, който изрича тези думи, този, който се нахвърля върху нея и я напада, връзва и изнасилва - сякаш той би бил хищникът, а тя би била жертвата, която се мята под него и моли, вместо обратното. Не, това беше невъзможно. Той не можеше да си го представи.
Защо би искал да ѝ причини такова нещо, след като знаеше колко е ужасно да те нападнат, да се възползват от теб, да ти причиняват болка, за да получат удоволствие за твоя сметка?
Тя не знаеше какво е. Иначе не би му го причинявала.
Или би?
Нямаше значение; тя никога нямаше да разбере какво е. Той може да беше физически по-силен от нея, но това не му помагаше с нищо. Лъвовете и тигрите също са по-силни от хората, но хората са намерили как да ги убиват, как да се справят с тях, докато почти не са ги затрили. Даже и мъжете някога да са можели да доминират над жените, това е било дори още по-отдавна. Джери не можеше да си представи, че някога в света е имало друго, освен нападани мъже и резервати, където те отиват да се крият с надеждата да бъдат в безопасност, надежда, която често се оказва напразна.
Дори и някога светът да е бил друг, сега беше такъв и той бе жертвата, а не тя.
Опита се да не показва нито колко унижен се чувства, нито колко му е хубаво, докато тя сядаше полека върху кура му, нетърпелива да го вкара в себе си, въпреки че беше прекалено голям за малкото ѝ тяло. Но очевидно момичето имаше достатъчно опит. Не след дълго курът му потъна в нея и Джери трябваше да стисне зъби, за да сдържи стона си.
Джада обаче забеляза и се изсмя, ноктите ѝ оставяха болезнени следи по гърдите му, ръцете ѝ се хващаха силно за шията му, помагайки ѝ да пази равновесие.
– Точно така... добро момче... харесва ти, нали? Винаги ви харесва... толкова сте жалки – тя пак се засмя, екзалтирана, сякаш мисълта за унижението му допринасяше за нейното забавление. Джери потръпна, но не посмя да отвори уста и да ѝ напомни, че го е възбудила с дрога, защото кой знае какво друго щеше да се отрони от устните му тогава.
Винаги се опитваше да понесе всичко това, сякаш то изобщо не го засягаше, сякаш не изпитваше нищо, докато някоя жена го използваше по този начин.
И никога не успяваше.
Беше прекалено хубаво. Имаше и нещо по-различно от обикновено, той не можеше да го определи, но повечето пъти изпитваше по-неприятно усещане, а сега удоволствието заплашваше да го замае, да го накара да се предаде, да си признае, че всъщност му харесва.
Ако тя се наведеше достатъчно близо, той щеше да я ухапе, но Джада никога не допускаше глупостта да се озове прекалено близо.
Джери мразеше начина, по който му действаше гледката на красивото дребно женско тяло, яздещо го диво и с очевидна нужда, мразеше желанието си да засмуче в уста розовите зърна на малките ѝ гърди, мразеше колко хубаво му става от усещането за влажното ѝ путе, стегнато обвито около кура му, но не можеше да отрече всичко това. В момента, ако тя му позволеше, щеше да участва доброволно в секса с нея, но нея това не я интересуваше. Тя сама взимаше онова, което искаше, получаваше каквото ѝ трябва от него, и неговото съгласие или доброволно участие не ѝ беше необходимо. Той мразеше това още повече.
Болката, причинявана от въжетата, сякаш отстъпваше; Джери знаеше, че не е намаляла нито йота, но тялото му преставаше да я чувства толкова силно заради прилива на удоволствие. Той се надяваше момичето да свърши скоро и да слезе от него - колкото и неприятно да беше, когато те не му позволяваха да свърши, предпочиташе това пред мисълта да създаде дете на някоя от тях, на някое от тези безсърдечни, чудовищни същества. Джада можеше да се е погрижила да не забременее, но той нямаше как да го знае.
Но Джада явно нямаше никакво намерение да го оставя на мира скоро. Беше ненаситна, сякаш от месеци не беше правила секс, или може би от месеци не е изнасилвала никого - нали беше казала, че това било по-забавно. А дрогата нямаше да му позволи да свърши преди нея, така че това мъчение можеше да продължи много, много дълго.
Тя можеше да използва другата дрога, напомни си Джери - онази, която караше жертвата да си мисли, че участва доброволно. Може и да беше иронично, но той ѝ беше благодарен, че му спести поне това унижение.
Макар че тогава може би щеше да е по-лесно...
– Не се прави, че не ти харесва – простена Джада. Всеки звук, който издаваше в удоволствието си, само правеше нещата още по-трудни за него. Джери упорито стискаше зъби и отказваше да си признае онова, което тя вече знаеше. – Идва ти толкова естествено... трябвало е да станеш проститутка... Но знаеш ли какво?
Надигна се така, че само върхът на пениса му остана в нея, после рязко се спусна надолу. Джери изпъшка, тласкайки се към нея, доколкото му позволяваха въжетата. Чу смеха ѝ и се прокле.
– Пак щях да те изнасиля, защото така ми харесва много повече... И най-хубавото е... чувството, когато свършвате в мен... и няма нищо, което можете да направите, за да се спрете...
Той я погледна с широко отворени очи. Имаше чувството, че наистина може да свърши всеки миг, и тялото му, свикнало да задържа оргазма преди този на жената, по навик се бореше с това. Може би тя беше използвала някаква различна дрога, но това означаваше ли, че му е позволено да свърши преди нея?...
Така и не можа да я попита. Точно тогава тя изкрещя и свърши, болезнено притискайки ръце в гърдите му, и тялото му загуби битката. Спермата му я изпълни, донасяйки ѝ още един необуздан оргазъм, а Джери се молеше тя да се е погрижила да не може да забременее.
Джада се засмя доволно, еуфорично, отпуснала се назад с ръце на бедрата му, докато дишането ѝ се позабави. След като стана от него, Джери против волята си я следеше с поглед как се облича и събира нещата си. Знаеше, че сега пак ще използва устройството, преди да го освободи от въжетата, просто за да е сигурна, че няма да му хрумне да я напада в гръб, докато тя си отива. Искаше му се да я погледа още, противно на всяка логика не му се щеше тя да си тръгва вече.
Може би нямаше да е толкова лошо, ако беше използвала онази дрога, която отнемаше волята му - тогава щеше да има спомени как гали тялото ѝ с ръце, как я целува; вкусът на устните ѝ, усещането да я прегръща, да я докосва...
Мразеше това чувство, което се появяваше понякога след изнасилване, но сега то беше по-силно от друг път, кипящо и неоспоримо, и това го караше да се изпълва с още повече омраза към самия себе си.
– Може някой път да намина да те видя пак – каза Джада, преди да притисне устройството към кожата му. – Особено след като дори не ти трябва дрога...
– Какво? – Джери я погледна неразбиращо, стреснато.
Тя се изкиска. Погали кура му, още влажен от соковете ѝ.
– Нямаше нищо в спринцовката, глупчо. Само безобидни витамини. Но на теб не ти и трябваше нищо. Определено ще дойда да те видя отново... може би много скоро – Джада притисна устни към неговите.
Джери не знаеше дали иска да я целуне в отговор, или да я ухапе - не успя да направи нито едното, защото в същия момент устройството го повали в безсъзнание.